На изток, по на изток, най на изток

Преди доста години, още когато по националната телевизия не се излъчваха много сериали, един сериал по романа на Джеймс Клавел залепи всички ни за малкия екран.  “Шогун” не е японска продукция,  нито пък авторът е японец, но за някои от нас това беше първия досег с японския начин на живот и японската култура. Японското кино е  сравнително добре представено у нас или поне беше. Почти всички са чували, а повечето и са запознати с филмите на Акира Куросава, геният на японското кино. Филмът му “Седемте самураи” е познат в цял свят и се гледа и до днес. Холивудският хит “Великолепната седморка” е негов римейк. Познаваме и други, по-млади японски кино творци, но официално не познаваме японските телевизионни сериали. За разлика от латино американските и турските, такива у нас не дават. Ще трябва пак да благодарим на интернет за възможността да видим и тях. Съгласен съм, че филмите се причисляват към изкуството, докато сапунените опери, както често наричат сериалите, не. Но определено мисля, че точно сериалите ни дават по-пълна представа за културата и начина на живот на дадена нация. Може би защото са по-дълги и запълнени с по-обикновени неща. Може би защото са без особени претенции към седмото изкуство, но в тях намира място ежедневието на обикновения човек. Онзи, който не върши геройства, не страда от титанична любов, не е гений, но е такъв като всички нас – обикновен. Обикновеният японец обаче не е такъв в очите на европееца. Японският начин на живот дотолкова се различава от нашия, че понякога остава напълно неразбран. Страната, от която светът научи двете страшни думи “харакири” и “сепуко”, всъщност може да ни научи на още много. От японците можем да се научим да употребяваме други две думи по-често от останалите. Думите “благодаря” и “извинявай”. Защото японецът казва благодаря, когато го критикуваш и се извинява дори и за добрите си постъпки. Защото човешкият героизъм там е в ежедневието, в малкия принос на всеки един към света – добре свършената работа, грижата за семейството и уважението към останалите. Определено Европа и останалият свят могат да научат много от народите на Далечния изток за това как трябва да се държи отделният индивид с останалите си събратя от човешкия род. А като съм започнал в този дух да поговорим и за морала и неговите ценности. Морално ли е тридесет и четири годишна омъжена жена да се влюби в осемнадесет годишен младеж? Вероятно никъде по света не е. Но такива неща въпреки моралните догми се случват. Такъв въпрос третира японската телевизионна драма  “Sore wa, totsuzen, arashi no you ni”. 

Името е трудно за написване, трудно за произнасяне и още по-трудно за запомняне, но се превежда по смисъл така: “Връхлетя внезапно, като буря”. А внезапно връхлитат само бурята и любовта. Понякога любовта е печална и без бъдеще, понякога любовта е грях към останалите, но може ли любовта да бъде спряна и дали трябва? Според мен това са въпроси без отговор. Поне аз не бих могъл нито да одобря, нито да осъдя и както е казано в Библията, нека хвърли първи камък този, който е безгрешен. И нека преди да осъдим се опитаме първо да разберем. Най-трудното нещо е да разбереш ближния си, но никак не е трудно да опиташ. Стига да искаш и да имаш добро сърце. Ако доброто те води, дори да хвърлиш камъка, дори да нараниш, няма да убиеш.

Козуе чан и Такума сенсей се срещат на една пешеходна пътека, на червен светофар под проливния дъжд. Срещат се и по всички правила би трябвало да се разминат, но не се разминават. Така започва една силна любов и една човешка драма. Козуе е омъжена, домакиня до преди ден, а днес е първият и работен ден в редакцията на популярно списание. Такума е ученик последна година в гимназията, а в свободното си време преподава танци на начинаещи в западнала танцова школа. Тя, въпреки годините си, няма почти никакъв житейски опит и не знае много за любовта. Той, въпреки неговите, е по-уверен в живота и интуитивно усеща по-добре човешките чувства. Тя никога не е танцувала, а той е влюбен в танца професионалист, печелил най-голямата награда за състезателни танци. Тя живее доста скучен живот с добър и внимателен съпруг. Той я научава, че ако повториш една отделна стъпка два или три пъти, тя ще се превърне в танц. Единственото нещо, което ги свързва е взаимното им силно влечение един към друг. Той обича да задава шокиращи въпроси, а тя никога не отговаря по очаквания от него начин, а това го очарова. Разделя ги всичко останало – разликата в годините, обществото, семейството, приятелите. Той е волен като птица, без лични ангажименти и не се страхува да се изправи пред света. Тя е поставена пред дилемата да нарани добия си и грижовен съпруг, тръгвайки срещу общественото мнение или да остане и води скучен, но сигурен живот с него. Изборът е невъзможен. "И двамата са ми скъпи.

Не мога да избирам между двамата" – тези мисли не я напускат нито денем, нито нощем. Защото, който и от тях да избере ще го нарани. Ако остане с единия ще го нарани с това, че не го обича, ако остане с другия, ще го нарани с това, че ще го превърне в самотник отхвърлен от обществото.

Сама по себе си историята разказана в телевизионната драма не е чак толкова уникална. Уникален е начинът, по който са предадени човешките взаимоотношения. С това, че дори и тези, които я осъждат го правят по изключително деликатен начин. С това, че никой не смята, че любовта им е правилна, но и никой не хвърля онзи прословут камък срещу грешницата.